Помня... Ж. Перек Помня, че най-популярната фраза от онова

Паметта на небцето ~ Георги ГОСПОДИНОВ

Помня...
Ж. Перек

Помня, че най-популярната фраза от това време, правеща двузначен прескок сред тяло и идеология, беше „ Храната прави битката “. По-точно „ Рънътъ прай бурбътъ “, както излязла от устата на прочут наш герой. И естествено, бързо стана част от неофициалния социалистически фолклор. Човекът имал поради „ бурбътъ “ като спорт, само че хората незабавно хванаха двойното дъно и заобичаха както фразата, по този начин и бореца, който волно или несъзнателно я беше изобретил. Мисля, че даже заради вродената си близост той дълго минаваше за отстъпник наивист.

Помня, че една от книгите, които притежаваха всички фамилии по това време, беше „ Наша кухня “, дебела, с твърди корици (Найденов и Чортанова). Имам третото подред издание, от 1966 година Другата книга, която всички фамилии държаха закътана на най-горния рафт откъм гърба, беше „ Мъжът и дамата интимно “, източногерманска направа с създател Зигфрид Шнабл. И двете книги, за храната и за секса, бяха издание на „ Медицина и физкултура “. Това, че сексът при социализма беше преди всичко медицински проблем, е обособена тематика. Но да се върнем на храненето и „ Наша кухня “. Помня, че доста по-късно прочетох предговора на тази другояче професионална и тясно профилирана книга, от която чакаш само вкусни предписания. И открих там следната искреност: „ Наред с редица социално-политически и стопански фактори положителното хранене на популацията усилва неговата мощност, трудопроизводителност и боеспособност “. Странно стоеше това изречение там. Храната не ти е наслаждение, разкош, каприз някакъв, а хранителна вата, сила за по-висока трудопроизводителност и боеспособност. Затова си има разкладка, нормирани хранителни дажби, първо, второ и трето в столовата с изчислени в % белтъчини, мазнини и въглехидрати.

Помня кучето на Павлов от учебника по биология. Как първоначално, като давал храна на едно куче в клетка, ученият постоянно му светвал алена лампа. След известно време спрял да носи храна, само че траял да му светва алената лампа. И горкото животно всякога отделяло крепко стомашен сок. Сигурен съм, че стомахът му се е развалил от киселините. Помня, че всички в класа намразихме Павлов, който тероризирал кучета с апетит. Помня, че описах това на баба ми и тя също солидарно прокле Павлов, като сподели, че той в този момент несъмнено се мъчи в пъкъла. И аз си представях по какъв начин лежи в клетка и също това куче му пали и гаси алената лампа, а храна не му дава.

Помня първо, второ и трето в столовата, най-често в комбинацията чорба топчета, кюфтета с бял сос и малеби. Помня, че малебито беше на усет тъкмо такова, каквото и на тип. Слузесто, медузесто и в случай че тогава знаех думата, щях да кажа „ силиконово “. Не си падах и по кюфтетата с бял сос.

Помня опасността от първите дни в детската градина, че който не си изяде всичко, ще му го сипят в гърба. Никога не посмяха да го създадат.

Помня купичките от алпака с кисело мляко и една огромна лъжица захар по средата.

Помня 20-те стотинки за закуска, които получавахме всеки ден от родителите си за баничка с боза.

Помня появяването на детска паста за зъби „ Мечо “, първи пробив в горчивия монопол на „ Поморин “ (явно някой технолог си беше внушил, че с цел да е здравословно едно нещо, би трябвало да е безусловно гадно на вкус). Паста „ Мечо “ беше същинско топене на хигиеничния фронт. Помня, че скрито си ядяхме от нея, ползвайки я повече като десерт, в сравнение с като паста за зъби, евентуално поради „ приятния мирис на малини и банани “, както пишеше на опаковката.

Помня закуските „ компле “ в почивните станции на морето. Парче кашкавал, нарязан оребрено; три кръгчета необелена краставица, също оребрени; три колелца колбас и лъжица мармалад. Най-често мармаладът беше пльоснат тъкмо върху колбаса, което придаваше неповторимия сладко-солен усет на цялата закуска. И без това всичко ще ти се смеси в корема, успокояваше ме татко ми, виждайки по какъв начин гнусливо се дърпам.

Помня, че портокалите и бананите не бяха просто някакви плодове (просто плодове бяха ябълките, имаше ги под път и над път), а някакъв вълшебен знак, че Нова година е пристигнала. Само тогава се показвах и в никакъв случай не бяха задоволително. Помня, а това се оказа спомен и на други хора, че родителите ни, кой знае за какво, не обичаха доста портокали и банани и даваха своите части на нас. Помня, че четох в една българска детска брошура, по какъв начин едно момче попаднало в трюма на транспортен съд, цялостен с портокали. Това би трябвало да е бил раят или комунизмът, все едно – трюм, цялостен с портокали. Та момчето /пионер/ почнало да се тъпче крепко, болен го коремът, прилошало му и съвсем изгубило схващане. Бях сигурен, че тук книгата лъже и на ме в никакъв случай не би ми прилошало от портокали.

Помня, че дъвките „ Идеал “ бяха единствени. Твърди, скучно бели, бързо разпадащи се, неутрални на усет, евентуално заради недостиг на есенцията или с цел да се разграничават от аналогичния западен продукт. Помня, че откакто сдъвчеш една, можеш да я боядисаш в синьо с химикалката си и да я направиш малко по-цветна.

Помня, че вафлите бяха „ национални “, шоколадовият десерт беше „ Република “ или „ Байкал “, на елементарния локум се кипреше усмихната работлива розоберачка, и всички те бяха създадени в цех със странното за нас име „ Малчика “. Тогава не си давахме сметка за имената, само че някой различен си е давал.

Помня, че като дребен в никакъв случай не съумях да се добера до „ Тоблерон “, шоколадово яйце или „ Милка “. Знаех, че съществуват, представях си, по-скоро съчинявах усета им. Знаех, че ги има единствено в „ Кореком “ и в чужбина, което беше едно и също и еднообразно недостъпно място. Помня, че през 1990 година си купих първото шоколадово яйце, бях на 23 и с огромно стеснение го платих на касата, кой знае за какво, оправдавайки се пред продавачката, че е за детето на мои другари. Прибрах се в квартирата си, заключих, разопаковах го и го изядох самичък, цялото. Помня, че ми беше вкусно и тъжно, че се пробвах да си показва какъв би бил усетът на това яйце за мен преди 10 или 15 години.

Спирам дотук. Спомням си (с небцето) още доста неща и доста отсъствия от усета на социализма, само че към този момент съм писал за тях другаде и в други истории. И въпреки всичко, в случай че би трябвало да опиша общия усет на това време, ето – леко железен, евентуално от посудата (алпака), усет на нещо загоряло в огромната обща тава на столовата, чувство за лоен и хлъзгав шубер (минат с универсалния, при липса на друго, препарат „ Веро “), пренебрежение към вегетарианството (буржоазни гевезлъци) и пристрастеност към запръжките. Киселините остават...